Ние казахме, че за да се причасти що годе достойно с Тялото и Кръвта Христови, християнинът трябва да се очисти от греховете си, сторени след св. Кръщение. Това става в светото тайнство Покаяние или Изповед. В това тайнство Сам Господ очиства каещите се от греховете, извършени след св. Кръщение. Защото, макар че свещеникът слуша пред св. Кръст и св. Евангелие изповедта на каещия се, но Сам Господ Иисус Христос, Който невидимо присъства при изповедта, приема разкаянието на грешника и чрез свещеника му дава прошка за греховете.
Подготовка към установяване на това тайнство виждаме още при св. Иоан Кръстител. Идващите при него да се кръстят изповядвали греховете си (Марк 1:5). Същинското установяване на това тайнство имаме обаче при Иисус Христос. Той дал на Своите апостоли и в тяхно лице на техните приемници власт да прощават греховете на каещите си, като им казал: „Каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето; и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небето“ (Мат. 18:18). А след възкресението Си Спасителят преповторил и окончателно утвърдил тая власт на апостолите, като рекъл: „Приемете Духа Светаго. На които простите греховете, тям ще се простят; на които задържите, ще се задържат“ (Иоан. 20:22-23). Това право за прощаване на греховете минало от апостолите върху епископите и свещениците.
Прощаването на греховете става след изповедта, когато свещеникът произнася словата: „Господ и Бог наш Иисус Христос, с благодатта и щедростите на Своето човеколюбие, да ти прости, чедо (името), всички твои съгрешения; и аз, недостойният свещеник, с Неговата власт, която ми е дадена, прощавам и развързвам те от всички твои грехове в името на Отца и Сина и Светаго Духа. Амин“. Ние трябва да вярваме, че тия думи, казани от свещеника на земята, се потвърждават на небето, защото свещеникът от името на Господа Иисуса Христа, Който му е дал тая власт, прощава греховете на каещия се. Затова на изповедта християнинът трябва да разкрие без стеснение всички свои грехове, защото, ако съзнателно скрие нещо, натоварва душата си с двоен грях. Който се изповядва с искрено разкаяние, с дълбоко съкрушение, с вяра в Христа, с надежда в Неговото милосърдие и с твърда решимост да изправи живота си, непременно получава прошка на греховете си. И ако след такава основна изповед той почине, не може да бъде задържан за сторените си грехове от демоните, а по Божия милост получава спасение. Ето един пример за това.
Преподобни Нифонт имал от Бога дарбата да вижда съвсем ясно събитията в духовния свят. Веднъж той дошъл в църква и видял, че небето над него се разтворило. Очертал се път, който водел от земята към небето и спирал чак пред Божия престол. По тоя път ангелите носели душата на някой си покойник. Зад тях следвали множество демони, които бясно викали: „Защо ни отнемате тая душа? Не знаете ли, че тоя човек, когато беше жив, беше и блудник, и разбойник, и сребролюбец? Той се провини във всички грехове“.
„Знаем, отговорили ангелите, знаем, че този човек беше велик грешник, но знаем и това, че той много плака за своите грехове и преди смъртта си ги изповяда, поради което милостивият Господ му ги прости“. „Ако и тая душа е получила прошка от Бога, закрещели демоните, тогава вземете при себе си всички грешници! А ние тогава за какво ще се трудим?“ Ангелите отговорили: „Помнете, че всички грешници, които изповядват своите грехове със съкрушено сърце, получават прошка от Бога. А който умре неразкаян, него Бог ще осъди на вечни мъки с вас“.
Словото Божие ни дава много примери на истинско разкаяние. Ето примера на св. пророк Давид, който, след като сторил два велики гряха, със съкрушено сърце се покаял и написал дивния 50 псалом, образец на покайна молитва. Ето примера на каещия се на кръста разбойник, който с вярата си в Иисус Христос и със смиреното изповядване, че е грешен и затова достоен за кръстна смърт, отишъл пръв с Христа в рая. Ето примера на св. ап. Петър, който три пъти се отрекъл от Христа, но после се опомнил, излязъл вън от първосвещеническия двор и горко оплаквал своя грях. За своето дълбоко и искрено разкаяние той бил простен и възстановен в своето апостолско достойнство.
Искреното разкаяние трябва да бъде потвърдено с плодове на покаяние. Каещият се трябва да се откаже от порочния си живот и да почне друг, нов, по-добър живот. Това ще бъде най-сигурната гаранция, че греховете му са простени.
Добрите християни се готвят за изповед чрез пост, усърдна молитва, размишления и спомняне на греховете. Някои дори си записват на листче всички грехове, за да не ги забравят от смущение пред свещеника. Нерядко изповедникът налага на каещия се особена епитимия (наказание) за облекчение на съвестта им и за изкупване на греховете им. Според случая свещеникът може да наложи или особени благочестиви упражнения, или усилен пост, или други някои лишения, даване милостиня, правене поклони и пр. Понякога свещеникът може да откаже да прости греховете на някой упорит грешник и да го лиши за известно време от св. Причастие. Запрещенията на свещенослужителите, произнесени на земята, имат значение и на небето. Особено тежко е запрещението или отлъчването, произнесено от архиерей.
Един епископ отлъчил за някакъв си голям грях един свещеник от божествената служба. Забранил му да извършва каквото и да било богослужение. Случило се така, че тоя свещеник по пътя за друга област бил хванат от езичници. Те взели да го принуждават да принесе жертва на идолите. Но свещеникът мъжествено изповядал своята вяра в Иисус Христос и отказал да принесе жертва на бесовете. За тая своя дързост той бил зверски убит.
Християни прибрали тялото на мъченика в близкия град. От мощите на мъченика взели да стават чудеса. Като видял това, началникът на града, християнин по вяра, направил прекрасен ковчег за тялото на новия мъченик и го внесъл в току-що построения храм. Когато взели да освещават храма и да служат всенощно бдение, ковчегът с мощите се вдигнал от мястото си и излязъл от църквата. Всички се ужасили от случилото се и внесли ковчега отново в храма. Но щом подхванали прекъснатата служба, ковчегът пак сам се понесъл във въздуха и излязъл от храма. Вярващите недоумявали, как трябва да си обяснят това чудо и се разотишли по домовете си.
През нощта светият мъченик се явил насън на местния епископ и му рекъл: „Не скърби, че аз не оставам с вас в храма Господен. Но те моля, иди в еди-кой си град при архиерея и го помоли да ме развърже от запрещението. Аз съм отлъчен от Божията служба и затова не мога да оставам с вас в църквата, макар че съм приел мъченически венец. Аз не виждам Христовото лице, понеже съм недостоен извършител на Неговите св. Тайнства. Сам ти не се опитвай да ме развържеш от запрещението. Който ме е свързал, той да ме развърже“. Като казал това, мъченикът станал невидим.
Сутринта епископът се отправил към посочения му в съня архиерей и му разказал случилото се. Архиереят се запътил незабавно към чудотворните мощи на мъченика и като се надвесил над ковчега му, извикал: „Христос, Който те е свързал чрез мене, Своя смирен раб, да те развърже сега, загдето си пролял кръвта си за слава на Неговото име. Влез в храма Господен и бъди с нас!“
След това внесли с подобаваща чест ковчега с мощите в храма и започнали да служат всенощно бдение, а на следващата сутрин литургия. Мощите стояли вече спокойно на своето място и почнали отново да вършат чудеса.
За да завършим разсъжденията върху св. тайнство Изповед, трябва да кажем, че колкото по-често свикне да се изповядва човек, толкова по-добре ще води духовния си живот. Покайното чувство трябва да съпътства всякога християнина. То трябва да се проявява не само на изповед, а всеки ден. Затова добре правят ония, които всяка вечер, след като направят в стаята си своите вечерни молитви преди лягане, се замислят, как са прекарали деня, в какво са съгрешили, кого са обидили, и които принасят покаяние пред Бога за всички свои волни и неволни прегрешения, като обещават пред всевиждащия Създател да се поправят. Това е тъй наречената ежедневна изповед на греховете пред Бога. Който не следи всеки ден своето поведение, загубва при всичката си духовност съзнанието за грях и когато се изправи на изповед пред свещеника, не знае, какво да каже.