Свещенството е тайнство, при което избраният за съответното църковно служение се въздига чрез ръкополагане в една или друга от чиновете на свещенството. Чрез този свещенодействен акт на избрания се предава благодатта на Светия Дух и посветеният се облича с особена духовна власт по отношение на вярващите: да ги учи на истините на Христовата вяра, да извършва тайнствата и богослуженията, да ги води по пътя на нравственото съвършенство и духовни дела, да бъде пастир на Христовото стадо.

То се извършва само над лица от мъжки пол, които принадлежат към клира от православно вярващи – еднобрачни или приели монашески обет, – и избрани за възвеждане в една от трите степени на църковната йерархия: дякон, презвитер (иерей, свещеник) и епископ.

Тайнството се нарича също Ръкоположение или Хиротония (от гр. „хир“ – ръка и „тефими“ – полагам). След извършването му посветеният в дяконски чин може да участва в общественото и частното богослужение и да служи при тайнствата, но не може да извършва нито едно от тях. Дякон, който е приел ръкоположение за свещеник може да извършва требите и тайнствата (с изключение на Хиротонията). Посветеният във висшата, епископската степен на свещенослужение може да извършва всички тайнства и да освещава храмове, антиминси и миро, както и сам да преподава чрез ръкополагане дара на благодатта. По древна традиция в епископски сан се посвещават само свещеници, приели монашески чин.

Ръкоположенията се извършват в неделен ден. При тайнството дяконът се облича в стихар и орар, презвитерът (свещеникът) в стихар, епатрахил и фелон, а епископът – получава малък и голям омофор и в края на службата – жезъл и митра (корона). Над главата на епископа се слага Евангелие. Изборът на епископ става с одобрението на богомолците, които при възгласа „Аксиос – достоен“, отговарят „Достоен, достоен, достоен“. Ако някой от присъстващите богомолци се провикне „недостоен“, ръковъзлагането се спира, докато се изяснят съображенията за тази оценка. Такава е практиката на Цариградската Вселенска патриаршия, приета и от Българската православна църква.

Епископът извършва и Хиротесия, тоест, Ръковъзложение на четци, певци, свещоносци, клисари и иподякони. Това става в средата на храма, в началото на Светата литургия. Християни, на които е извършено ръковъзложение от епископ, могат да се обличат със стихар по време на свещенодействия. Те не се числят към йерархията и са миряни (цивилни лица). Ръковъзложение се извършва и върху жени, посветени да служат в светия олтар.

Използвани са материали от книгата на хаджи Славчо Кисьов „Пътят към храма“.
От 1992 година С.Кисьов е секретар на Бачковския манастир.

Тайнството Елеосвещение (Маслосвет) е предназначено за тежко болните. В него болният се помазва с елей и получава от Бога благодатта на изцелението от душевните и телесни недъзи. То трябва да се извършва от 7 свещеника, но в крайна нужда може да го извърши и един. За това тайнство говори св. ап. Иаков:

„Болен ли е някой между вас, нека повика презвитерите църковни, и те да се помолят над него, като го помажат с елей в името Господне. И молитвата, произлизаща от вярата, ще изцери болния, и Господ ще го дигне; и ако грехове е сторил, ще му се простят“ (Иак. 5:14-15).

Почти не съществуват хора, които не знаят какво е болест. Дори тези, които като млади са имали великолепно здраве, постепенно с годините започват да го губят, за да умрат накрая всички. Такива са законите на нашия свят, в който грехът разлага живота. А неизбежното следствие на греха е болестта и смъртта. Безполезно е да лекуваме тялото, ако душата ни е болна. Рано или късно тялото ще се превърне в пръстта, от която е създадено, а духът ще се отправи към Бога, за да Му даде отговор за всичко, направено в земния живот – и лошо, и добро. Затова, стремейки е да излекуваме тялото, не бива да забравяме за душата. Дори за нашето тяло да се грижат опитни лекари, изцелението идва от Бог. Ако Той не благоволи, то всички усилия на лекаря ще бъдат напразни. И обратно, Господ е силен да излекува всеки човек по вярата му, да даде изцеление на всичко – и на душата, и на тялото, дори без болния да се е докоснал нито един лекар.

Затова и в Църквата съществува Тайнството на Елеосвещението: за да може човекът, започвайки да лекува тялото, да не забрави за душата и за причината за болестта – греха. В Требника пише, че тайнството се извършва „над тежко болни“, но мнозина по съвета на своите духовни наставници вземат участие в тайнството всяка година. Защото Тайнството се извършва не само за изцеление на тялото, но и на душата, и дори най-вече на душата. Разбира се, извършването на Тайнството не значи, че можем да прекратим приемането на лекарства или да престанем да приемаме помощта на лекаря, защото ако изцелението се извършва чрез лекаря, то е от Бога.

Елеосвещението е тайнство, при което чрез молитвено помазване различните части на тялото с осветен с елей (зехтин) се измолва над болен Божествената благодат, която лекува телесни болести и душевни немощи.

Още иудеите помазвали с елей болни. В библейско време с елей били помазвани царе, свещеници, пророци и свещени предмети. Елеят е образ на Божията милост, любов и състрадание (да си спомним притчата за милосърдната самарянка).

В Свещ. Писание не е посочено точно кога Иисус Христос е установил това тайнство. Най-вероятно заповед за него Иисус Христос е дал след възкресението Си, когато е говорил на учениците Си за лекуване на болни чрез възлагане на ръце (ср. Марк 16:18). Но още през времето на апостолите вместо ръковъзлагане за изцеряване на болни се използвало помазване с елей. Евангелието ни разказва, че апостолите „тръгнаха и проповядваха покаяние; изгонваха много бесове, и мнозина болни помазваха с елей, и ги изцеряваха“ (Марк 6:7, 12-13). Най-пълно същността на това Божие тайнство е разкрита от св. ап. Иаков в Съборното му послание:

„Болен ли е някой между вас, нека повика презвитерите църковни, и те да се помолят над него, като го помажат с елей в името Господне“ (Иак. 5:14).

Видно е, че Църквата от апостолските времена и до днес не е преставала да се моли за телесното и духовно здраве на Своите чада. Заповедта на ап. Иаков се осъществява именно в Тайнството Елеосвещение.

От далечни времена Тайнството на изцелението е свързано с Изповедта и Причастяването и често се съединява с тях. Когато болният е на смъртно легло, се извършва първо Изповед и Причастие, а след тях и Елеосвещенство. А в обикновените случаи, когато смъртта не угрозява болния, християнинът се изповядва и миропомазва.

Към Маслосвета, както и към другите църковни тайнства, не бива да се отнасяме като към магически обряд или лекарство, приемано „за всеки случай“. Към него трябва да пристъпваме със вяра и със страх Божи. Само тогава той може да ни принесе истинска полза. Защото именно усърдната молитва изцелява болния, когато е придружена от силна вяра.

Не е необходимо болестта да бъде смъртоносна или човекът да се намира в безпомощно състояние. Не бива да забравяме, че за християнина и душевното страдание за болест. Затова, ако душата ни страда от смъртта на близките хора, от мъка, ако се нуждаем от благодатен „тласък“, за да съберем сили и да снемем от себе си отчаянието – тогава можем да прибегнем до Елеосвещението – това тайнство на изцелението.

Но както при телесна болест не трябва да се надяваме само на лекаря, който е само оръдие на Божия Промисъл; необходимо е да се обръщаме и към Бог с молитва. Освен изцеряване, Елеосвещенството ни дарува прошка за забравените грехове (но не и съзнателно прикриваните). Поради немощната си памет може да се случи човек да изповяда не всичките си съгрешения пред свещеника.

Стародавен обичай е също християните да се помазват с елей „за здраве“. Затова освен при боледуване и слабост, Елеосвещение се извършва и при освещаване на нов дом и при именни дни. При желание и нужда свещениците извършват и масов (общ) маслосвет по всяко време на годината, но най-често по време на големите пости. Веднаж в годината по време на Великия пост (на Велики четвъртък) Църквата извършва велик Маслосвет.

Обикновено Tайнствотo се извършва в дома на християнина, до леглото на болния. Когато се извършва в храма, в централната част на наоса се поставя маса, на която са положени св. Евангелие, св. Кръст, съд с пшеница (или брашно), в средата на който е кандилото с елей. Наоколо са забодени седем клечки, обвити на края с памук, с които се помазва болният. При Маслосвет по други поводи клечката с памук е една. Свещениците и човекът, над който се извършва обряда, застават около масата, а присъстващите стоят наблизо – благоговейно и със запалени свещи.

Ако тайнството се извършва при болен, върху главата му се четат седем евангелски четива. Ако болният оздравее, осветеният елей се слага в домашното кандило. Ако умре – излива се върху него преди да се покрие с капака на ковчега.

Тайнството Елеосвещение се извършва от презвитери (свещеници) и архиереи (но не от дякони).

За да няма суетене, добре е, преди да се започне тайнството, да се приготви всичко потребно.

Голям грях е осветеният елей да се разпилее на нечисто място.

На много места из страната с брашното от Маслосвета се месят просфори за Светата литургия – това е осветен хляб за Причастие и раздаване.

Свещеник Александър Лашков,
из „Пътят към храма“, кн. 2. Издателство „Нов човек“ София, 2000.

Разкази за благодатното действие на Маслосвета

Досега само веднаж съм участвал в извършването на това тайнство от седем свещеници. Съпругата на един колега боледуваше дълго време от неизвестна болест – изпитваше слабост и общо неразположение, беше обхваната от пълна апатия и напусна работа. Седеше си вкъщи, но състоянието й се влошаваше, а лекарите бяха безсилни да помогнат. Съпругът й покани шестима колеги, между които и мен, и една вечер направихме у тях Маслосвет (Елеосвещение) за болната. Бях поразен от атмосферата, която се създаде в дома от нашето присъствие. Ние (въпреки всичките си недостатъци и недостойнства) изпълнихме стаята не само физически, но и духовно. Обхвана ни силно молитвено настроение – явно ние си го предавахме един другиму и взаимно разпалвахме молитвеното си чувство. Изпяхме и прочетохме всичко, което се полагаше, от душа и сърце. Кулминацията настъпи в края на тайнството, когато и седмината положихме епитрахилите си върху главата на коленичилата болна и прочетохме последната молитва. Бях сигурен, просто усещах с цялото си същество, че изливаме над нея духовна енергия с голяма целителна сила. В този момент разбрах защо Църквата е постановила това тайнство да се извършва от седем свещеници.

За никой от нас после не беше изненада, че болната оздравя. Възстанови се напълно и започна работа, която върши и сега с успех и добро самочувствие.

Свещеник Александър Лашков,
из „Пътят към храма“, книга втора, издателство „Нов човек“ София, 2000 година.

Най-тясно ни съединява с нашия Спасител светото тайнство Причащение. В него вярващите приемат под вид на хляб и вино истинското Тяло и истинската Кръв на Господа Иисуса Христа за прошка на греховете си и за живот вечен. Както човек не може да поддържа силите на тялото си, ако не приема физическа храна, тъй не може да поддържа силите на душата си, за да води правилен духовен живот, ако не приема св. Причастие. Сам Иисус Христос говори: „Ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен и Аз ще го възкреся в последния ден. Защото плътта Ми е наистина храна и кръвта Ми е наистина питие“ (Иоан. 6:54-56).

Св. тайнство Причащение е установено от Господа на Велики четвъртък на Тайната вечеря, когато Иисус Христос причастил учениците Си за първи път. Ето как разказва за това очевидецът св. евангелист Матей: „И когато ядяха, Иисус взе хляба и, като благослови, преломи го и, раздавайки го на учениците, каза: „Вземете, яжте: това е Моето тяло. И като взе чашата и благодари, даде им и рече: пийте от нея всички; защото това е Моята кръв на новия завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на греховете“ (Мат. 26:26-28).

По какъв начин хлябът и виното се превръщат (пресъществяват) в истинско Тяло и истинска Кръв Христови, е непонятно за нас. Това не могат да разберат не само човешките умове, но дори и ангелите на небето. То е чудо на Божието всемогъщество. Св. Иоан Дамаскин говори, че при извършването на това велико тайнство не слиза от небето Тялото Христово, което Спасителят е възприел от св. Дева Мария, а се пресъществяват хлябът и виното в Тяло и Кръв Христови, и продължава: „Ако питаш за начина, как става това, достатъчно ти е да чуеш: ¬ чрез Светия Дух, по същия начин, по който Господ направи чрез Духа Светаго плът за Себе Си и в Себе Си от Богородица. Нищо повече не знам освен това, че Божието слово е истинно, действително и всемогъщо, а начинът неизследим“.

В житието на св. Григорий Двоеслов, римски папа, се разказва за едно знаменателно чудо, което станало с пречистите Христови тайни по молитвите на светителя.

Една знатна римлянка донесла просфори за извършване на св. тайнство Причащение. Сам св. Григорий извършвал тоя ден божествената служба. Когато дошло времето да се подава на вярващите св. Причастие и тая жена пристъпила да се причасти със св. Тайни. При думите на светителя: „Дава ти се животворящото Тяло на Господа нашего Иисуса Христа“, жената неволно се усмихнала. Св. Григорий се сепнал от смеха и преди да є подаде св. Причастие, я запитал: „Защо се засмя?“ Жената отговорила: „Чудно ми се видя, владико, че ти наричаш тяло Христово тоя хляб, който аз измесих и изпекох със своите ръце.“

Св. Григорий, като видял нейното неверие, помолил се Богу и веднага хлябът добил вид на същинско човешко тяло. Това чудо видяла не само жената, но и всички останали богомолци в храма. Те прославили Христа Бога и се утвърдили във вярата си, че наистина в пречистите тайни под вида на хляба се дава истинското Тяло Христово и под вида на виното ¬ истинската Кръв Господня.

След всичко това св. Григорий отново се помолил и св. Причастие пак добило вид на обикновен хляб. Със страх и жива вяра жената приела хляба като Христово Тяло и виното като Христова Кръв.

Св. Причастие ни съединява по най-тесен начин с Иисус Христос, служи ни за извор на вечния живот, очиства ни от греховете и ни укрепва за духовен живот. Затова ние трябва да се стараем колкото можем по-често да пристъпваме към това тайнство.

Самоволно отклоняващите се от св. Причастие вършат голям грях по отношение на собственото си спасение, като не искат да приемат св. Тайни Христови. Чрез това те служат на дявола, тоя заклет враг на нашето спасение.

Св. Йоан Златоуст говори: „Мнозина, виждам, се причастяват твърде рядко. Това е дело на дявола. Той им внушава да не приемат Христовото Тяло често. А знае се, че който не се причащава често, дава възможност на дявола да придобие власт над него, тъй че действително дяволът взема връх над него и почва да го води към всяко зло“.

В „Кормчая книга“ (сборник от църковни закони на православните славянски народи) се разказва, че един подвижник запитал злите духове, от какво те най-много се боят. Бесовете му отговорили: „От това, което вие приемате при причастие. Ако християните с добра съвест биха пазили онова, което вкусват при причастието, то те биха били непристъпни за нашите козни“.

Ние трябва да помним това и колкото е възможно по-често да пристъпваме към божествената трапеза. Съзнавайки дълбоко своето недостойнство, трябва да възлагаме надеждата си на Божието милосърдие.

Св. Димитрий Ростовски учи така: „Бог е твой лекар, а не враг. Той иска да те изцери, а не да те погуби. Защо тогава бягаш от Неговата божествена чаша? По-добре е за тебе да вземеш това духовно лекарство и да се изцериш, отколкото, бягайки от лекарството, да паднеш в големи духовни болести и да погинеш“.

Древните християни са се причащавали всяка неделя. От днешните християни малцина имат такава чистота в живота си, че да бъдат готови всякога да пристъпват към това велико тайнство. Затова св. Църква задължава чедата си след надлежна изповед да се причащават поне четири пъти през годината (през четирите пости).

Ние трябва да знаем, че св. Причащение не всякога е спасително. Само по себе си то не може магически да ни спаси и без никакви усилия от наша страна да ни доведе до вечния блажен живот. Ако ние сме потънали в грехове и не се каем за тях, а пристъпваме да се съединим със Спасителя, св. Причащение вместо за живот и спасение ще ни послужи за осъждане. За да пристъпим що годе достойно към св. Причастие, трябва предварително да изследваме съвестта си пред Бога, да се изповядаме пред свещеника с дълбоко разкаяние, по тоя начин да се очистим от греховете си, сторени след св. Кръщение, да простим на всички всичко, да се примирим с ближните си и тогава чак да пристъпим към св. Причащение. Без такава подготовка св. Причастие може да ни послужи вместо за здраве ¬ за телесно разслабление и дори за смърт, а във вечността ¬ вместо за оправдание ¬ за съд и осъждане, както говори св. ап. Павел (1 Кор. 11:28-31).

Светото тайнство Причащение се извършва през време на св. Литургия. Свещенослужителите се причащават след възгласа „Святая святим“, т.е. „Светинята е за светии“, а миряните ¬ на края на литургията, след възгласа: „Със страх Божи, с вяра и любов пристъпете“. За да не става безредие при такова велико тайнство, миряните трябва да пристъпват благоговейно към св. Чаша с кръстообразно сложени на гърдите ръце и с искрено разкаяние в душите. Тежко болните могат да се причащават и у дома си. Свещеникът там им занася св. Дарове и след надлежна изповед и прочитане на полагаемите се молитви ги причащава. Нерядко св. Причастие спасява от смърт тежко болни. В живота на великия праведник о. Йоан Кронщадски имало много случаи, когато той въздигал от смъртния одър болни, след като ги причащавал със светите Христови тайни.

Що е Причастие?

Причастието е тайнство, чрез което вярващият приема във вид на хляб и вино самото Тяло и Кръв на Христа за вечен живот.

Как е установено това тайнство?

Господ Иисус Христос го извършил за първи път преди Своите страдания, като представил предварително в него живо изображение на Своите спасителни страдания; когато причастил апостолите, в същото време им дал заповед винаги да извършват това тайнство.

Кога се извършва тайнството Причастие?

То съставлява главната и съществена част на християнското богослужение. То е тайнство на тайнствата. Богослужението, на което се извършва, се нарича Литургия. Тази част на литургията, в която се приготвят Даровете за тайнството, се нарича проскомидия (предложение), във връзка с обичая на древните християни да принасят в църквата хляб и вино за извършване на тайнството. По същата причина и хлябът се нарича просфора, което значи принос.

Какъв трябва да бъде хлябът за тайнството – просфората?

Такъв, какъвто изисква самото име „хляб“, светостта на тайнството и примерът на Иисуса Христа и апостолите, т.е. хляб квасен, чист, пшеничен. Св. апостол казва, че един хляб, едно тяло сме ние многото, понеже всички се причастяваме от един хляб (1 Кор. 10:17).

Защо хлябът, приготвен за причастието, се нарича Агнец?

Защото той представлява образ на страдащия Иисус Христос, както във Ветхия Завет подобно Го представял Пасхалният Агнец, когото израилтяните по Божия заповед заколвали и ядели за спомен на избавлението им от гибелта в Египет.

Защо виното за тайнството причастие се смесва с вода?

Защото цялото свещенодействие се извършва според начина на Христовото страдание; а във време на Неговото страдание от прободеното Му ребро изтекли кръв и вода.

Кое е най-важното, сакрално действие в литургията?

Произнасянето на думите, които казал Господ Иисус Христос при установяването на тайнството: „Вземете, яжте: това е Моето тяло; пийте от нея всички, защото това е Моята кръв на новия завет“ (Мат. 26:26-28), и след това призоваването на Светия Дух и благословението на Даровете, т. е. на принесения хляб и вино. Защото при самото това действие хлябът и виното се претворяват или пресъществяват в истинско Тяло Христово и в истинска Кръв Христова.

Как трябва да се разбира думата „пресъществяване“?

В „Изложението на вярата на източните патриарси“ е казано, че думата „пресъществяване“ не обяснява начина, по който хлябът и виното се претворяват в Тяло и Кръв Господни, защото това не може да постигне никой, освен Бог, но само се показва това, че наистина, действително и същностно хлябът става самото истинско Тяло Христово, а виното ¬ самата Кръв Христова.

Какво особено се изисква от всеки, който желае да пристъпи към тайнството Причастие?

Той е длъжен да изпита пред Бога своята съвест и да я очисти с покаяние на греховете, за което помагат постът и молитвата: „Нека човек да изпитва себе си, и тогава да яде от хляба и да пие от чашата. Защото, който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне“ (1 Кор. 11:28, 29).

Каква полза получава този, който се причастява с Тялото и Кръвта Христови?

Той се съединява по най-тесен начин със Самия Господ Иисус Христос и в Него става причастник на вечния живот: „Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него“ (Иоан. 6:56); „Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен“ (Иоан. 6:54).

Често ли трябва да се причастяваме със Светите Тайни?

Древните християни се причастявали всеки неделен ден; но между сегашните не много имат такъв чист живот, че винаги да бъдат готови да пристъпят към толкова великото тайнство. Църквата с майчински глас завещава на християните да се изповядват пред духовния отец и да се причастяват с Тялото и Кръвта Христови, на ревнуващите за благоговеен живот ¬ четири пъти в годината, или всеки месец, а на всички ¬ непременно поне веднъж в годината (вж. Православ. Изповед. ч. I. въпр. 90).

Какво участие в Божествената литургия имат тези, които не пристъпват към Светото Причастие?

Те могат и са длъжни да участват в литургията с молитва, вяра и най-много с непрестанно възпоменаване на нашия Господ Иисус Христос, Който именно е заповядал това да се върши в Негово възпоменание (Лука. 22:19).

Винаги ли ще се продължава употребяването на Светото Причастие в Църквата?

Ще се продължава непременно винаги, до самото Христово пришествие, според думите на св. апостол Павел: „Колчем ядете тоя хляб, и пиете тая чаша, ще възвестявате смъртта на Господа, докле дойде Той“ (1 Кор. 11:26).

Из „Православен катехизис“, издание на манастира „Св. вмчк Георги Зограф“, Света Гора, Атон